Идеята за този разказ се роди след един коментар във Фейсбук страничката на „За близнаците“ от една българска майка в Лондон, която сподели: „Нашите момченца се родиха в 28-а седмица – 780гр и 1.060 кг. След раждането правихме така наречената „kangaroo сare“ (кенгурова грижа) кожа до кожа, обясняваха как да се справяме с децата у дома… Дечицата прекараха близо 3 месеца в кувиози в болницата – време, през което никога не ни накараха да се чувстваме сами. Има специални стаи за изцеждане на кърма, снабдени със съвремени апарати, фризери и всякакви удобства… Сега децата са вече на 16 месеца – 9,200 кг. И 10,200 кг. – пораснали юначета, който ни носят много радост всеки миг!“ И така реших да помоля Доника Иванова да разкаже и по-подробно за своето раждане във Великобритания и за някои неща, за които много майки се надяват скоро да станат реалност и в България. Ето нейната история!
“Беше четвъртото поред инвитро. Бях си починала една година след трите неуспешни опита. С нова надежда и доверие в медицинския персонал започнах процедурата, която щеше да промени живота ми. Всичко това се случи през април 2011 в Homerton University Hospital в Лондон, Великобритания. На 18 май, годишнината от сватбата ни със съпруга ми, вече имахме оплодени ембриончета. На 21 май беше процедурата по поставянето на две от тях в матката. Когато отидох за процедурата, ми беше обяснено че само един от ембрионите е с перфектно качество, а другите не са много добри. Изтръпнах… не отново… Решиха, че ще поставят един ембрион на този ден и ще видят развитието на останалите след 2 дни. Ако имаше още един перфектен щяха да го поставят тогава. Наричаха процедурата “split” (разделяне), нещо, което не бяха правили до момента.
На 23 май, за моя огромна радост, имаше 3 перфектни ембриона и получих един от тях. Останалите замразиха. Две седмици по късно разбрах, че съм бременна! Невероятно! Най-после! След всичките тези 7 години лечение и безкрайни опити! Имах избор къде да бъде следена бременноста ми – в същата болница, която беше на час и половина от дома ми, или в друга, по-близка. Избрах да остана в тази – вярвах им. Пет седмици по-късно на първия преглед видяхме две красиви туптящи сърчица. Исках дете толкова силно, а сега очаквах две. Щастието ми беше неописуемо!
Следяха бременноста ми отблизо, водеше се рискова, а аз се чувствах страхотно. Нямаше сутрешно гадене, само малко задъхване и главоболие. Всичко беше наред до 24-а гестационна седмица, когато забелязаха високо кръвно. Изписаха ми хапчета и се надяваха те да помогнат да се овладее проблема. Бях почти завършила 27-та седмица, когато ме приеха в болницата с кръвно 170/110 и белтък в урината. Следиха ме цяла седмица. Проверяваха кръвното ми на всеки 2 часа. Не ми даваха надежди да продължа бременноста си докрай, но се надяваха да изкарам поне още няколко седмици. Диагнозата беше ясна – прееклампсия….
Миниатюрните дрешки, поставени на краката на мама
На 14-и ноември след една седмица престой в болницата и срещата ми с поне 10 лекари, които непрекъснато идваха да ме виждат, дойде и главният специалист – чернокож джентълмен, висок почти 2 метра. Той ми обясни, че ако не извадят бебетата е поставен на риск собствения ми живот, тъй като черния ми дроб и бъбреците показват аномалии. “Но бебетата са много малки…”, проплаках аз. За съжаление нямахме избор…
И така на 15 ноември в 28-а гестационна седмица се родиха моите момченца. Йоан беше 780 гр., а Дейвид 1,060 кг. Веднага бяха поставени в кувиози в интензивното бебешко отделение. Тогава за първи път осъзнах ползата от това, че избрах да ме следят в тази болница, тъй като тя беше с едно от най-добрите интензивни отделения – такова, каквото близката ми болница нямаше.
Още на следващия ден, след като видях бебетата за първи път, осъзнах, че кърмата ми е единственото спасение за тях. И започнах да изцеждам. Отначало по съвсем малко, а с времето и повече. В болницата наричаха кърмата ми “злато“. Всяка капка беше важна. Веднага ми дадоха помпа и ми посочиха специална стая, която можех да посещавам по всяко време, за да изцеждам кърма. Там можех да общувам и с други майки в моето положение, да обменяме съвети и да си даваме кураж. Веднага след изцеждането, слагах кърмата в стерилни бурканчета, които болницата ми предоставяше, поставях етикетче с името на бебетата и я давах на сестра, която я отнасяше в хладилна стая. Започнаха веднага да я дават и на дечицата ми с тръбичка направо в стомаха. Отначало по 0,5 мл. на всеки час и бавно увеличаваха.
Можехме да виждаме бебетата когато пожелаем. Нямаше ограничения. Стоях край кувиозите им с часове. Пеех им. Говорех им. Но никога не си позволявах да плача край тях, макар че все ми се плачеше когато ги видех. Специални компютри вливаха антибиотици под час и следяха жизнените показтели на децата. Често се задействаха и аларми, от които сърцата ни се свиваха. Какъв беше ужасът ни когато бебенцата загубиха по 40 гр. от теглото си през първите няколко дни. Но важното беше, че можехме да сме при тях. Обучиха ни как да сменяме памперсите в кувиозите. Потях се всеки път като го правех, беше ме страх да не дръпна жичка, да не нараня детето. Толкова са крехки в началото!
Първа кенгурова грижа с Дейвид
Първа кенгурова грижа с Йоан
Първоначално с таткото не можехме да вадим децата от кувиозите, защото им подаваха кислород през машина наречена СРАР (сипап). Освен това ги облъчваха с лампи против жълтеница. Скоро след това обаче ни насърчиха да ги гушкаме на голо, за да слушат ритъма на сърцата ни и усещат допира на кожата ни – така наречената “kangaroo care” (кенгурова грижа). Прегръщахме бебенцата си всеки ден с таткото, ако състоянието на детето и апаратурата позволяваше. Понякога със съпруга ми сядахме един срещу друг и слагахме по едно дете на гърдите си и след време си ги разменяхме… Незабравимо усещане!
И така мъничетата ни бавно наддаваха тегло, а аз се изцеждах на всеки 3 часа. Скоро се опитах и да кърмя бебетата. Поставих ги за първи път на гърдата около 40 дни след раждането, защото дотогава бяха на кислород и кърменето не беше възможно. Бяха ни помолили да донесем и биберони, за да се развие сукателния им рефлекс. И проработи, защото когато сучеха го правеха много добре. За съжаление точно тогава Йоан разви тежка стомашна инфекция наречена NEC (Necrotizing enterocolitis) и се наложи да спрят изцяло да го хранят за 5 дни, а след това започнаха пак захранване от 0,5 мл. мляко на час… Върнахме се толкова много назад, защото теглото му спадна.
Ласка от мама за Коледа
Допълнително за кърменето повлия и това, че когато не бях в болницата, ги хранеха със шише и скоро след това те отказаха да сучат от мен, защото от шишето им беше по-лесно. А аз имах много кърма, направо шуртеше и бях събрала и запаси във фризера!
През тези първи седмици, сред всичките трудности, се молехме само децата ни да оцелеят. И когато те се усмихваха спонтанно, приемахме това като знак от Господ. Спомням си, че не исках да купувам бебешка количка, не знаех дали ще ми трябва двойна, или единична,или изобщо някаква… Много пъти се отчайвах – не познавах никой, който е бил роден толкова рано.
Ласка от татко за Коледа
Месец и половина след раждането, на Коледа и Нова Година, бяхме в болницата с децата ни. Как можеше да не сме заедно на първия им голям празник! Персоналът беше направил специална картичка за родителите, със снимка на детето и отпечатък от ходилцето и дланта. Имаше и подарък за всяко бебенце – дрешка и одеалце. Бяхме трогнати от вниманието и милото отношение.
И така дните се изнизваха един подир друг. И през новата година празнувахме всяко наддадено грамче и най-сетне на 21 януари, след 67 дни, прекарани в болницата, прибрахме Дейвид у дома. Тежеше 2,400 кг.! До този ден само го бяхме забърсвали всеки ден със стерилна вода, но на изписване му подарихме и първото истинско къпане, пак с помощ от персонала на отделението.
Надявахме се скоро след Дейвид, да приберем вкъщи и братчето му Йоан, изписването му се забави заради прекараната стомашна инфекция. За щастие с времето всичко отмина и на 86-я ден от раждането, на 9 февруари, прибрахме и него у дома с тегло 2,244 кг.!
Най-после бяхме всички заедно. Сега Йони е 9,500 кг. , а Дейви 10,500 – големи момчета на година и 4 месеца!
А ние? Ние сме най-щастливите и горди родители!”
Виж още:
Кенгурова грижа как да дадем повече обич и сила на недоносените бебета
Майчината кърма е важна колкото модерната апаратура за недоносените бебета
ЗА БЛИЗНАЦИТЕ 
Здравей мило мамче! Да са ти живи и здрави дечицата! Бих искала да питам нещо. Понеже и аз живея в Англия, коя е тази болница? Благодаря
Здравей. Благодаря от сърце. Болницата е Homerton University Hospital в Лондон в Hakney 🙂
Уникална история! Толкова ме разчувства, че за малко да се разплача 🙂 Пожелавам ви много щастие и здраве на всички.
пп: Това бяха и моите фаворити за имена, но момченцето ми е само едно, затова е Давид.
Благодаря :). Йоан е кръстен на дядо си Иван, а Дейвид дойде спонтанно…
Колко хубава е вярата!Толкова ме трогнахте, бъдете живи и здрави,и стискайте палци на още една близнашка майка.
Двойно стиснати палци! 🙂
❤❤
А аз се разплаках. И няма как иначе. Да са ви живи и здрави момченцата и много, много да ви радват! Аз също имам близначки и за моя най-голяма радост успях да ги родя нормално в 9-ия месец, та не се наложи да стоят повече от 3 дни в болницата. Не зная как се преживяват тези дни, добре че сте имали подкрепата на тези прекрасни хора – лекари, акушерки и персонал в болницата. Кога и тук ще е така! Успех и много целувки на малките юнаци!
БЛАГОДАРЯ Ви! ❤❤